Астралният произход на душата.

От Майкъл С. Хауърд

Това есе е предназначено да допълни есето на Андреа Витали „Астралният произход на душата” (http://www.letarot.it/page.aspx?id=197&lng=ENG), в което той тълкува някои от по-късните карти в колодата Таро, и по-специално алегории от Порфирий (Пещерата на нимфите) и Плутарх (Лицето, което се появява в Кълбото на Луната). Въпреки, че се опитах да обобщя основните моменти, Ви препоръчвам първо да прочетете есето на Андреа. Аз, разбира се, оставам отговорен за всички фактически грешки или мотиви, указани на настоящото есе.

В него ще използвам допълнителни материали от Плутарх, както и други източници (особено Данте), за да разясня значението не само на „небесните” карти (като Звезда, Луна, Слънце), но и на всички карти, следващи след Смъртта, по взаимосвързан начин, при който една карта води към следващата. В процеса на разяснение аз ще разгледам алегориите на Плутарх и Порфирий през погледа на античната и средновековна космография, през което време смятам, че са създадени две есета за колодата карти Таро (16 век), а не едно.

ДЕМОНИ ВЪВ ВЪЗДУХА: АВГУСТИН, ПИСЧИНА, СОКРАТ И ПЛУТАРХ

Картата Таро, следваща Въздържанието и Смъртта, е Дяволът, който е ясно изобразен във всички версии на картата. Обикновено за него се счита, че обитава подземното царство. Това не се вписва много добре във възгледите на космографията. На първите картите, обаче, Дяволът е изобразен над земята, на нейната повърхност, събирайки душите или в устата си, или на пръчка, с помощта на която душата се пренася в кошница 

Нещо повече, тези дяволи винаги са изобразявани с крила. На средновековните фрески дяволите са изобразени във въздуха, борейки се с ангелите за душите на наскоро починалите, например в гробище за благородници в Пиза (горната част на страницата на http://en.wikipedia.org/wiki/Francesco_Traini, горния ляв ъгъл на фреската). Августин също говори за демони, изобразени във въздуха, в своето произведение „За Божия град”, VIII.14, http://www.newadvent.org/fathers/120108.htm; единственото му несъгласие с езичниците е, че те разглеждат демоните в добра светлина:

Всички същества, казват те, надарени с душа, са разделени на три групи, а именно, богове, хора и демони. Боговете заемат най-високите области, хората - най-ниските, а демоните са позиционирани между тях. Домът на боговете е небето, домът на хората - земята, а този на демоните - въздуха.

Това тълкуване на въздуха както царство на демоните е направено още през 1565 г. при интерпретацията на колодата карти Таро - само едната от тези две колоди оцелея през тези два ранни века (няма останали карти Таро от 15 век). Франческо Писчина пише (http://www.tarotpedia.com/wiki/Piscina_Discorso_5; преводът по-долу е по-буквален от този, който Таропедия прави; аз благодаря на Марко Понци за това, че насочи вниманието ми към този пасаж в контекста):

Тъй като авторът изглежда е създал достатъчно образи и примери за смъртни и земни създания, той насочва вниманието си към въплъщаване на по-достойни неща в образите, а именно на небесни такива, в съответствие с философската доктрина, че Природата не позволява промени, които са твърде внезапни, нито преминаването от една крайност в друга, без да се отдаде дължимото [debito], така че преди извисяването към небесните неща като екстремен край на земните неща, той дава примери за Демони [Demoni], които в действителност са синове на Боговете. Както каза Мелето в отговор на въпроса на Сократ „те не са нито земни, нито небесни”. Много философи, особено на платонистите, са били на мнение, че Демоните са Духове, които витаят както във въздуха, така и някак си по средата между Боговете и хората.

Ето един пасаж от Апологията на Платон. Сократ отправя въпрос към прокурора Мелетус, който обвинява Сократ, че не вярва в някакви богове:
(http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text…):

.... Аз във всеки случай вярвам в духовни същества, както вие сам казахте и се заклехте във вашия обвинителен акт. Но ако аз вярвам в духовни същества, неминуемо трябва да се счита, че вярвам и в духове, нали така? Според мен е така. Ето защо аз приемам липсата на отговор от ваша страна за съгласие. Но не смятаме ли ние, че духовете са богове или деца на боговете? Да или не? „Несъмнено”.

„Несъмнено” е отговорът на Мелетус. Ако Сократ вярва в духове, той следва да вярва и в богове, а Мелетус, който твърди, че Сократ е атеист, се оказва в противоречие със своите твърдения.

Преводът на гръцки на думата „духове” е „δαίμονας”
(http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text…, първата дума) или „daimonas”, която Писчина преобразува в „Demoni”. Платонистите я изписват на латиница като Apuleius, а Августин действително използва термина „daemones”, с който назовава същества, витаещи във въздуха между хората и боговете (виж
http://www.newadvent.org/cathen/04710a.htm). Писчина изобразява версия на космограф, в която Демоните („Demoni”) са поставени в средата, между земните и небесните създания. Не само Писчина говори по този начин: през 1544 г. Алчато използва термина „демон”.

В следващото изречение Писчина обсъжда картата Кула:
След Демоните идва Огъня, за да заеме подобаващо средата между звездите, които са небесни, и земното същество ...

Ако Огънят е идеята на следващата карта, може с основание да се предположи, че Въздухът е замислен като идея на предходната, посочваща крилата на Дявола и изображения на демони във въздуха. Августин също поставя демони във въздуха.

Плутарх смята, че Демонът е във въздуха между Земята и Луната, където той поставя Хадес, езическият подземен свят на мъртвите (943D, Loeb стр. 201):

Съдбата на цялата душа, независимо дали с разума или без него337, когато напусне тялото338 е предопределена - да броди между земята и луната, но за различен период от време. Несправедливите и безнравствени души са наказани да заплатят за своите постъпки, а добрите души трябва да престоят в най-спокойната част от въздуха, която те наричат „Средата на Хадес”339, достатъчно дълго време, за да се пречистят и изхвърлят отровите, натрупани в тялото, като започнат от зловонието.340 След това, точно както завръщащ се у дома изгнаник, те вкусват радост подобно на посветените, чието радостно очакване се смесва с объркване и възбуда. 341

Интересна е бележка на преводача 339, разяснена като място на „тъмния въздух”:

За местоположението на Хадес виж De Iside, 382E и етимологията в De Latenter Vivendo, 1130A (виж Платон, Горгий, 493B и Федон, 80D); за идентифицирането на Хадес като тъмен въздух виж [Плутарх], De Vita et Poesi Homeri, § 97; Филодем, De Pietate, c. 13 (Dox. Graeci, стр.547б); Cornutus, c.5 и c.35; Хераклит, Quaestiones Homericae, § 41

За добрите души, които ще се отправят към Луната, Хадес е по-скоро Чистилище, отколкото Ад. Що се отнася до това къде е „дома”, бележка на преводача 341 е релевантна:

За живота на земята, преди душата да бъде изгонена от своя дом, виж De Exilio, 607C-E; а за сравнението с посветените и за това, което следва в този смисъл, виж няколко реда по-долу, фрагмент VI (VII, стр. 23.4-17 [Бернардакис]).

Но това е и място, изпълнено с необузданост и ужас. Плутарх казва (Раздел 28, 943D, Loeb стр.203):

Много от душите, дори когато те са притиснати до луната, са унищожени нея; а някои от онези души, които са на Луната, виждат всичко обърнато обратно, сякаш потъват отново в дълбините. 342

Също така, земята тегли душите да се върнат обрано на нея с помощта на сянката, която тя хвърля, когато застане между луната и слънцето, което понякога се проявява като лунно затъмнение (Раздел 29, 944B, Loeb стр.209):

В същото време, с вопли и викове душите на наказаните се приближават през сянката към подземния свят. Ето защо при повечето хора съществува обичай да удрят по медни украшения по време на лунни затъмнения, да вдигат врява и да тракат, за да прогонят душите 356, които плашат и с така нареченото лице със суров и ужасяващ вид, когато я доближат.

Разбира се Плутарх смята, че „лицето” не е такова нещо; Тази тема ще разгледам по-нататък.

СВЕТКАВИЦИТЕ, ГРАДУШКИТЕ И ПОЖАРА В ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ПЛУТАРХ И В БИБЛИЯТА

Бележка под линия 342 в предишния пасаж ни насочва към описание на талантливия Сократ на река Стикс, разглеждана като пътя от земята към Хадес
(http://penelope.uchicago.edu/…/M…/De_genio_Socratis*/B.html…):

Когато Стикс приближава, душите викат125 от ужас, много от тях се измъкват126 и биват отнесени от Хадес; други, чието раждане се прекратява [бележка под линия 127: освобождаване от цикъла на раждането и смъртта] в подходящия момент, изплуват нечисти изпод земята128 и биват спасени от Луната.129 На тях Луната, с мълнии и ужасен рев, забранява да достигнат до съдбата си и да я оплакват и те пропадат и поемат надолу, за да се родят отново, както виждате.

Тук имаме значително повече „среда” между земята и небето, както при Писчина. Ранните карти с Кулата са наситени с образи по същия начин. Почти неизменно следва да се тълкува, че мълнията е разрушението, а хората попадат колкото е възможно по-рано в така наречения „Лист на Ротшилд” (http://trionfi.com/0/j/d/bologna/p/16.jpg) и още по-драматично в Таро на Марсилия. Подобно на това изпитание в този район е цитираното от Андреа унищожаване на къщата и стадата на големият син на Йов, бедствие, изпратено от Сатаната. Това унищожение е изобразено на картата с Кулата, първоначално наричана „Fuoco”, Огън, или „Sagitta / Saetta”, във вид на стрела, означаваща мълния, а след това, някъде през 16-ти век тя е наречена „Diavolo” (например от Сусио). Под нея е Cary Sheet, венецианска карта от 16 век (с дявола, изобразен на нея), Noblet of Paris от 1650 г. и Vieville, датираща от почти същият период от време и място.

Кулата е разположена все още на мястото, което Плутарх нарича Хадес. Подобни кули, бълващи огън, често са изобразявани в образи на ада по време на Възраждането. Има известна прилика и с илюстрациите, свързани с унищожаването от Сатаната на дома на най-големия син на Йов, както Андреа е показал. Друга прилика се наблюдава при изображенията на Вавилонската кула, подобно на тази, показана по-долу (където дяволът е на същото място както при Венецианската карта) от „Падането на принцесата” на Джон Лидгейт, свободен превод на „Живота на известните хора” на Бокачо. 

Също така, подобни на червените и бели падащи кръгове на картата Noblet of Paris са изображенията на разрушителните зърна от град и огнените топки на съвременните илюстрации на Апокалипсиса: виж http://www.metmuseum.org/col…/search-the-collections/471869…; по-долу са изобразени градушката и може би огъня (изображения, подобни на стрели) в долния ляв ъгъл на това изображение: 

Такива виждания за края на света не отричат хрониката на Плутарх. Картите Таро, разбира се, съдържат препратки към образи от християнската религия. Също така, на образите на Апокалипсиса често е присвоявано алегоричното или морално значение, използвано и в настоящето. Но това не е единственият начин, по който елитът на Ренесанса е можел да види картите.

Но защо, ако образите предполагат връзка с християнската религия, се нуждаем изобщо от Плутарх?, може да запита някой. Това не е въпрос, зададен от „нужда”. Художествени текстове и други произведения на изкуството са обект на множество интерпретации; те по принцип не казват „Не ме тълкувайте, освен ако не го правите буквално!” И не е само това - те са създадени само при отчитане на тази стратегия. За да остане незабравима, една творба трябва да бъде както популярна, така и да има смисъл, който не се изчерпва с едно повърхностно четене. Обичайният начин за постигане на тази цел е творбите да се създават по такъв начин, че докато удовлетворяват конвенционалните изисквания за техния смисъл да могат лесно да бъдат разбрани, търсени и дори обсъждани. По този начин може да се избегне и цензурата. Във всеки случай, в книгата Откровение само отделни факти се отнасят за картите; дори и след това, приложението им често е пресилено; например слънцето в Апокалипсиса се споменава само за да бъде осветено или затъмнено, докато при Плутарх и платонизма като цяло (както при езичеството, така и при християнството) Слънцето изобразява Бог. При Плутарх цялата последна част, от Смъртта до Света, е поместена в последните три раздела, около три сгънати на две страници на труд, описан в 30 раздела, който не се отнася особено до картите - всички те представени в един разбираем философски контекст - същият контекст на платонистите, който е използван от Августин и ранните християнски писатели, за създаването на разказ, съдържащ подробна информация за картите.

Естествено нито една от тези подробности не е необходима, за да се играе играта на карти. Почти нищо от това не е необходимо за играта. По-скоро Плутарх представя подробно алегорично описание на колодата, която съответства на картите, за цялата група карти, като прави описание, което привлича значително интереса на образованите кръгове от края на 15 век до 18 век. Като алегория, това е един начин да се опише издигането на душата към Бога в този живот, в който отричането на заповедите на тялото, или по-точно на желанията на душата, когато същите са ориентирани към тялото и материалните неща, е източник на болка, а не източник на удоволствие.

СТОМНИТЕ НА ЗВЕЗДНАТА ДАМА – ПАСПОРТ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ В ТРУДОВЕТЕ НА ПЛУТАРХ, ПОРФИРИЙ И ДАНТЕ (И ОЩЕ ЕДИН ОГНЕН ПРЪСТЕН)

В този раздел ще обобщя разказа на Плутарх. За тези души / умове, които успяват да оцелеят след пречистването в „Средата на ада” (версията на Плутарх за Чистилището), след което настъпва момент на „радост, подобна на тази на посветените”, както е цитирано по-горе. Той продължава (в Раздел 28, 943D, Loeb стр. 203):

Тези, които се изправят, обаче, и които са намерили здрава основа, първо се носят като победители, увенчани с венци от пера, наречени венци на непреклонност343, защото в живота те са направили неразумен или прочувствен елемент на душата почтен и приемлив за разума; ...

Тук някъде в „Средата”, някоя душа / дух върви нагоре, докато тези, ненамерили „здрава основа”, или са останали в Хадес, или са се спуснали надолу, за да се родят отново на земята. Това е подобна интерпретация на алегоричната интерпретация на Порфирий на „Пещерата на нимфите” на Омир където тези души, на които е предопределено да станат богове, т.е. „демони”, напускат тази пещера от една врата („Козирог”), а тези, на които не е предопределено да станат богове, напускат пещерата през друга врата („Рак”), която ги връща на земята (виж есето на Андреа на http://www.letarot.it/page.aspx?id=197&lng=ENG). Ако приемем това твърдение, ние можем да разположим „Пещерата” в разказа на Плутарх между земята и небесните тела. Следователно вратите на „Козирог” и „Рак” няма да бъдат действителни съзвездия, а по-скоро пещерата ще бъде под тези съзвездия.

Днес в картите Таро, като се изходи от картата Cary Sheet, ние виждаме една девойка с две стомни, подобна на нимфата в Залата на Психея (Мантуа края на 1520 г.), която Андреа ни разкрива в есето си. 

Във фреската ние виждаме от едната страна поток, който се стича надолу, и който аз бих тълкувал като началото на река Лета; „водата на забравата”, за която Платон разказва в Мит за Ер на Републик. От другата страна, където един старец носи две стомни, е изобразено езеро – това вероятно е езерото на спомените Мнемозина, чиято вода има силата да „разкъса оковите на Лета”, както се казва в химна на Орфей за Мнемозина, и по този начин да отведе душите към боговете.

Тъй като на Cary Sheet са изобразени две стомни, но само един водоизточник, е възможно едната стомна да образува малък поток в по-късните карти (както е показано по-долу, в центъра и в дясно, Чосон, края на 17 или началото на 18 век, и Додал, 1700 г.). 

Съответствието в космографската схема не е постигнато, като очевидният проблем за това е, че звездите се появяват в нея след Луната и Слънцето, а не преди тях. С други думи, те са поставени на грешното място. Едно от обясненията (дадено от Писчина, както ще видим) защо Звездата е разположена по-ниско от Луната е, че звездите излъчват по-малко светлина и „небесните тела” са поставени, за да придадат повече яркост, нещо лесно за запомняне в хода на играта. Това със сигурност е едно добро обяснение, тъй като всички карти са се използвали по време на игра. Но има и друг начин за тълкуване на тези версии на картата, когато играта приключи, а именно, по отношение на мястото, където е поставена дамата със стомните. Тя е под звездите. Звездите са значима цел, но самата тя, подобно на нимфите в пещерата на Порфир, се намира между земята и небесните тела. От гледна точка на Плутарх, тя е в горната част на Хадес, където тези, на които е предопределено да достигнат Луната, са избягали от дяволите и светкавиците и вече са пристигнали.

Това напомня на лицето с двете стомни в „Чистилище” на Данте, застанало на върха на възвишението на Чистилището. Преди това, между Терасата на похотливите и Земния рай, Данте е трябвало да премине през огнена стена. Тя е изобразена (по-долу) на една илюстрация от края на 15 век към текст на Данте, направена за управителя на банката на Медичите.

Тук съм показал само горната част на илюстрацията; цялата илюстрация може да видите на http://1.bp.blogspot.com/…/flqb…/s1600/DantePurgSassetti.JPG

Обърнете внимание, че тук Луната е точно над главата на лицето, а звездите и слънцето са от двете страни. (седмото изображение от ляво на дясно)

Отвъд огнената стена (т.е. картата Стрела / Огън), в Canto XVIII Данте събира два потока, които изтичат от двете страни на един извор, разположен на самия връх (които не са изобразени на илюстрацията, но съответстват на потоците, изтичащи от двете стомни на картата Cary Sheet Star). Когато пие от първата стомна, наречена Лета, Данте забравя всичко, което е преживял през своя земен живот, дори Беатриче; след като се опиянява от водата на втората стомна, Данте я нарича „Eunoë” (т.е. „Добро познание”), тъй като тя го кара да си спомни добрите дела, които е извършил, и да познае отново Беатриче.

(следва продължение)

Сайтът (http://www.associazioneletarot.it)