История на картите Таро

ИСТОРИЯТА НА КАРТИТЕ ТАРО

Преводът е редактиран от Майкъл С. Хауърд през февруари 2012г.

Настоящото есе от Андреа Витали, което е разделено на предговор и шест раздела, проследява развитието на картите Таро – тяхната история, изкуство и магия, представено от Асоциацията „Le Tarot”.

ИСТОРИЧЕСКИ УВОД

По време на Ренесанса „образите на древните богове” напомняха на хората за класическите митове, за които се считаше, че имаха висока етична и морална стойност. През този период бе създадена играта на карти Таро, едно от най-невероятните постижения на италианския хуманизъм. Тя събираше в едно цяло най-внушителните представители на гръцкия пантеон, християнските добродетели, алегоричните образи на човешката природа и символите на най-важните небесни светила.

Таро бе игра за памет, която включваше чудесата на видимия и невидим свят, и която даваше на играчите физическа, морална и мистична инструкция. Всъщност групата кардинални добродетели - сила, благоразумие, справедливост и сдържаност – ни припомни важни етични правила; поредицата от алегорични образи на човешката природа като Императорът, Императрицата, Папата, Глупакът и Жонгльорът напомняха за йерархията, на която човешките същества бяха обект, а серията от планети (звезди, луна, слънце) олицетворяваха небесните сили, на които човешките същества се подчиняваха и над които стоеше Вселената, за която се считаше, че е създадена от Бога.

Скоро картите Таро изгубиха този дидактичен и морален аспект, който още в началото на 16-ти век бе слабо разбран. След това хората гледаха на тях просто като на игра. Впоследствие иконографията на образите се промени в съответствие с най-популярните стилове в районите, в които се използваха картите Таро. Философският смисъл на картите Таро бе преоткрит едва в края на 18-ти век. Базирайки се изцяло на езотерични предпоставки, обаче, новите тълкуватели дадоха началото на една нова употреба на играта: магическа и гадателска.

В известната си статия, публикувана през 1781 г., масонът и археолог Антоан Курт де Гебелин твърди, че „„Книгата на Тот” съществува, и че нейните страници съдържат образи от картите Тато”. Няколко години по-късно Етейла постави началото на голям проект за възстановяване на някои от тези образи, твърдейки, че е запознат със същността на играта, играна от древните египтяни. Според Етейла първите карти Таро съдържали мистерията за произхода на Вселената, формулите на различни магически ритуали и тайната за физическото и духовно развитие на човека.

Оттогава насам играта на карти Таро е неразривно свързана със света на магията. А с обещанието, че тези карти предлагат повече от едно обикновено познание за бъдещето, започна новата ера на картите Таро и тяхното използване от окултистите.

НЕБЕСНА ХАРМОНИЯ

Играта на карти Таро, която е създадена в Италия в началото на 15-ти век, се състои от 56 карти с номера, така нареченият „италиански комплект”, чиито произход в действителност е арабски (купи, спатии, кари и пики). Те са донесени в Италия през 14-ти век, а през 15-ти век 22 карти с алегорични образи стават известни като „триумфални карти”.

Тази игра е свързана с поемата „Триумфи” на Петрарка (от италианската дума „trionfi”, а оттам „triumphs”), в която поетът от четиринадесети век описва шест основни сили, които управляват хората и предават йерархична стойност на всеки от тях. Съгласно романската нумерология цифрата Шест отразява „свръхчовешкото и могъществото”, тъй като тя е свързана с дните на библейското сътворение.

Първо идва Любовта (инстинктивно), която съответства на етапа на младостта и разцвета, след това тя е победена от Срама [Pudicizia] (непорочност, разум) - следващият етап на съзряване и спокойствие, след който следва Смъртта, която олицетворява преходността на земните неща. Тя, на свой ред, отстъпва място на Славата - победителката на смъртта в паметта на потомството, но над нея възтържествува Времето, което в крайна сметка се преодолява от Триумфа на Вечността, която освобождава човека от неговото съществуване и го отвежда в царството на вечността.

Най-вероятно в началото броят на триумфалните карти е включвал осем алегории, по-късно - 14 и 16, а след това те стават окончателно 22 на брой – една цифра, чийто мистичен смисъл в християнството отразява въвеждането на мъдростта и божествените учения сред човечеството и съхраняването им в неговата памет. Подобен начин, който представя прогресивното адаптиране на тези „карти за игра” към нумерологията с религиозен характер, вероятно е бил приет, за да се избегне осъждането им от страна на Църквата, която постоянно е отправяла обиди към игрите на карти, които са били считани за хазартни.

По отношение на броя на триумфалните карти – 22 - Ориген смята: „В зависимост от поредността си всяко число съдържа определена сила и власт над нещата. От тази сила и власт се е възползвал Създателят на Вселената, за да създаде, в конкретни случаи, самата Вселена, а в други случаи - за да изрази същността на всяко нещо, така като ние го виждаме. От това следва, ако се позовем на Свещеното писание, че човек трябва да наблюдава и извлича тези аспекти, които принадлежат на самите числа. В действителност не трябва да се игнорира факта, че книгите на самата Библия, както евреите са ни ги предали, са двайсет и две на брой – колкото е и броят на еврейските букви, и при това не е без причина. Всъщност двадесет и двете букви изглежда са въведение към мъдростта и учението, които са съхранени чрез тези цифри в съзнанието на човешките същества, така че тези двадесет и две книги на Свещеното писание съставляват и основата и въведението към Божията мъдрост и познанията за света” (подбрано от Псалм I – стр. 12, 1084). С други думи Ориген, позовавайки се на тези 22 вдъхновяващи библейски книги, възприема, че двадесет и двете букви, от които се състои азбуката на иврит, са въведение към мъдростта и божествените учения, запечатани в съзнанието на човечеството (A. Quacquarelli, s.v. Numeri, в DPAC, страници 2447-2448 ).

Средновековната теология приписва на Вселената точния ред, който се формира от символична стълба, издигаща се от земята до небето: от върха на стълбата Бог управлява света като не участва пряко в това, а действа „ех gradibus”, т.е. чрез множество посредници. По този начин неговата божествена сила се предава надолу към по-нисшите същества, дори и до най-скромния просяк. Считано отдолу нагоре, стълбата учи, че хората могат да се издигат постепенно в духовното си развитие, катерейки се бавно към върховете на bonum, verum и nobile (благото, истината и благородството), а чрез науката и добродетелите да достигат по-близо до Бога.

От първият известен списък на триумфалните карти, датиращ от началото на 16-ти век, е видно, че това е игра с етичен фон. Магьосникът сочи грешен човек, който има двама светски водачи - Императора и Императрицата и духовни водачи - Папата и Папесата (т.е. Вярата). Самите инстинкти на човека трябва да бъдат смекчени чрез добродетелта Любов чрез себеобуздание, а желанието за власт, или по-скоро Колесницата – чрез силата (християнската добродетел Душевна сила). Колелото на съдбата ни учи, че успехът е преходен и че дори и най-могъщите хора се превръщат в прах. Отшелникът, който следва Колелото, представлява Времето, на чието въздействие са подложени всички същества, и нуждата на всеки човек да размишлява за реалната стойност на съществуването, докато Обесеният (Предателят) изобразява опасността от изкушаване и извършване на грях преди пристигане на физическата Смърт.

Дори и задгробният живот е представен в съответствие с типичната средновековна идея: Адът, и следователно Дяволът, стоят в центъра на земята, а небесните сфери са разположени над земята. Според виждането на Аристотел за космоса, земното кълбо е заобиколено от небесни пожари, които в картите Таро са представени като мълния, удряща Кула. Планетарните сфери са синтезирани в три основни планети: Венера (превъзхождащата звезда), Луната и Слънцето. Най-високата небесна сфера са Висините, мястото на ангелите, които ще бъдат призовани да събудят мъртвите от гробовете им в деня на Страшния съд - когато божествената Справедливост ще възтържествува след оценяване на душите и разделянето на доброто от злото. Най-високо от всички стои Света или „Светия Отец”, както написа анонимен доминикански тълкувател на картите Таро в края на 15-ти век. Същият автор поставя Глупака след Света, сякаш за да илюстрира пълното му отчуждение от всички правила и учения, тъй като, поради липса на разум, той не е бил в състояние да разбере разкритите истини.

Схоластиката, която имаше за цел да потвърди истините за вярата чрез използването на разума, обединени в тази категория всички хора, които не вярваха в Бог, дори и ако можеха да разсъждават. Следователно в картите Таро присъствието на Глупака има по-дълбок смисъл: Глупакът, в смисъла на невярващ в Бога, но притежаващ разум, трябваше да се превърне с помощта на ученията, изразени чрез Мистичната стълба, в „Глупак на Бога”, също както бе направил най-популярният светец Свети Франциск, който е наричан „Светия служител на Бога” или „Светия глупак на Бога” („Нищо не бе по-красиво, по-радостно или по-велико от онзи, който с усърдие и любов се превърна в глупак на Исус”: танцувална песен от Джироламо Бенивиени, 1453-1542 г.) (за повече информация по тази тема, вижте иконологичното есе „Глупакът”).
През 15-ти век играта се нарича „Ludus Tiumphorum”. Терминът Таро се появява в началото на 16-ти век, като вероятната причина за това са тези карти, в момента, в който тяхното етично съдържание е забравено, а е запазен само аспекта на играта [ludico], дори когато някой добър юрист потвърдеше, че ги възприема като „нещо добродетелно”.
Произходът на новия термин е все още спорен; ние знаем, че думите Tarochus и Taroch , дори и да не се отнасят за играта на карти, са били използвани още през 15-ти век със значението „идиот, глупак”. Възможно е тези термини да са били използвани при играта на карти със значението на глупава игра, тъй като играта на карти таро е била хазартна [ d' azzardo ]. Но изглежда вероятно и този термин да има арабския корен TRH (за сравнение: италианският глагол „tarare”, произлиза от съществителното „tara”, чието значение е: отнемам, изваждам). От глагола „tarare” произлиза съществителното „tarato”, което означава човек, който е глупав поради мозъчни нарушения, които водят до нисък коефициент на интелигентност. Ние открихме, че на кастилски език съществителното „tarea” има същият арабски корен и същото значение, допълнено с глаголите изтеглям, изпускам и присвоявам (раздавам карти?). (Виж статията за етимологията на думата Tarot).

Терминът може и да произлиза от играта на шах и по-специално от рокадата („arrocco” означава „правя рокада” на италиански) или от популярния израз за нападение срещу кулите, като „t'arrocco”, което означава „Принуждавам ви да направите рокада” или „Аз ви атакувам” (за повече по тази тема, вижте есето Rochi и Tarochi ). Възможно е също така произходът на думата да води началото си от картата на Глупака, тъй както Бакхус се позоваваше на лудостта, която характеризираше неговите оргиастични ритуали (Вижте есето Tharocus Bacchus est).

Някои смятат, че е възможно да съществува връзка с техниката, известна като Taroccato, използвана в дворовете в северна Италия за украса на осветени ръкописи чрез щамповане; други все още предполагат, че думата tarocco произлиза от диалектната дума tarocar, която означава да казваш или правиш глупави или безсмислени неща докато играеш хазарт. Някои твърдят, че терминът произлиза от арабската дума „листи хартия” или, в по-добрия вариант, от термина tariqa (да се чете като taricca), който означава „Пътят на мистичното познание”, един вариант на мистичния път с индийски произход, чийто източник на вдъхновение е Тара, богинята на звездите и мъдростта (Зелената Тара е богинята на Върховното познание в тибетския будизъм). И двете твърдения се базират на 22 аспекта.

ИКОНОГРАФИЯ НА АЛЕГОРИИТЕ

Алегоричните илюстрации на козове са част от иконографските традиции, които са общи за повечето страни в Европа през 13-ти век. Те могат да бъдат открити в украсата на готическите катедрали, в стенописите на обществените сгради и в енциклопедиите и ръкописите на астролозите. На практика образите, изобразени на триумфалните карти, отразяват истинската Biblia Pauperum, тоест „Библията на просяка”. При играта на карти хората извличали от тях познания за мистицизма на християнството и неговото съдържание и концепции, които непрекъснато се връщали като спомени в съзнанието им, в съответствие с метода Ars Memoriae (изкуството на паметта), прилаган през онова време.

Образите могат лесно да се тълкуват, изхождайки от културния контекст на дворовете в Северна Италия и тяхното разбиране за морализирането на образи, извлечени както от религиозната традиция, така и от класическата митология. Древните богове продължавали да играят важна роля в средновековната християнска култура, въпреки че техните персонажи се различавали от тези на оригиналните божества.

От една страна, те били смятани за цивилизовани герои, които предавали знанията си на хората в областта на много изкуства, като Минерва, първият тъкач или Аполон, бога на медицината. От друга страна, те бяха тълкувани като алегории на добродетелта и порока и в този смисъл те се появяваха на някои от картите Таро.

Очевидните примери включват Силата в лицето на митичния герой Херкулес, който убива Немейския лъв - символа на животинския инстинкт, Любовта, в смисъла на инстинктивна страст, представена от Купидон, който е готов да изстреля стрелите си в непредпазливите влюбени и Слънцето (в смисъла му на „Истина”), което е олицетворено от Аполон, който осветява земята със своя диск.

Много от образите в картите Таро са въплъщение на християнската иконография. Например Светът понякога се представя чрез божествения Ерусалим, поставен в сфера, поддържана от ангели, или управляван от небесната слава. Картата с Папесата, подобна на фреските на Джото в параклиса Скровени в Падуа, произлиза от образа на Съдбата. Освен в многото други възможни примери и представяне на добродетели като сдържаност, справедливост и сила на духа, класическата иконография намира място в изработването на скулптури за готическите катедрали или в миниатюрите на свещените книги.

Други източници на вдъхновение включват древни астрологически трактати от онова време. Образът на Bagatto или Жонгльора (Магьосника) се появява сред Децата на Луната – с него се олицетвоярат делата, които се влияят от Луната. Misero или Глупакът се намира сред Децата на Сатурн, Влюбените сред децата на Венера, Папата сред децата на Юпитер, а Императорът - сред децата на Слънцето. Освен това в няколко от колодите на триумфалните карти се появяват и астролози като изображение на Луната и Звездите.

В заключение ще отбележим, че има и образи, извлечени от всекидневния живот. Един изключително интересен пример за това е образът на Обесения, който олицетворява наказанието, понесено от предателите. В параклиса Болонини към църквата Свети Петроний в Болоня идентичен образ е представен във фреска на Джовани да Модена – той олицетворява наказанието за идолопоклонниците, тъй като идолопоклонството е смятано за най-ужасния вид предателство, защото е свързано с отричането на Създателя. Въпреки че наказанието висене на крак е представено в други произведения, фреската на Свети Петроний е единственият известен пример, който съвпада перфектно с картите Таро.

БОЖЕСТВЕНИЯТ ХЕРМЕС

Хермес, който се свързва с египетския бог Тот, е смятан в древния свят за откривател на писането и автор на няколко магически и религиозни трактата. По време на Римската империя тези текстове на Хермес били тълкувани отново в Александрийската школа в светлината на гръцката философия (по-специално Питагор и Платон). Отците на църквата също гледали на Хермес с голямо уважение в резултат от направените аналогии между някои от текстовете, приписвани на него, и пасажи в евангелията.

През 1460 г. ръкопис, намерен в Македония и погрешно приписан на Хермес Трисмегист, бе предаден на Козимо ди Медичи във Флоренция. Преводът на този труд, извършен през 1463 г. от свещеника и философ Марсилио Фичино, бе последван от превод на трудовете на последователите на учението на Платон, които разкриваха завладяваща концепция за Космоса. Съгласно тази философия Вселената се приближава към Божественото единство, в което съвършенството е представено в различни степени чрез концентрични кръгове на планеарните и небесните сфери, а самият човек притежава божествена част - душата - която по време на съществуването му на земята е можела да го доведе до съзерцаване на Висшето Благо чрез практикуване на добродетелта и чрез посредничеството на различни ангелски същества.

Друг важен аспект на тази философия е идеята, че Вселената е отразена във всички неща. Човекът е представен като един малък свят, един Микрокосмос, чиято структура и съдържание са идентични на тези на Макрокосмоса. Фичино и ренесансовите философи след него разработват сложни системи за кореспонденция между звездите на небосклона и различните части на човешкото тяло. Един от резултатите от това е преоценката на магията, астрологията и алхимията - отличен пример за изкуството на Хермес. Считало се е, че тези науки са можели да помогнат на човек да разбере тайните връзки, които са поддържали Вселената в едно цяло, и които са оказвали влияние върху човешкото поведение.

Така например древните планетарни богове - Сатурн, Юпитер, Марс, Венера, Меркурий, Слънцето и Луната – са приели повторно своята роля на могъщи и почитани божества, на които хората са се молели и отправяли въпроси за познаването на съдбите на човешките същества. Всъщност човешките същества, чрез създаването на амулети, някои от които дори са скривали в камъни и метали, чрез изпълнението на специални ритуали и извършването на специфични действия, са можели да се защитават сами от силата на звездите и да улавят тази сила, използвайки я за собственото си духовно издигане.

Тази философия вдъхновила автори като поета Лудовико Лазарели (1450 – 1500 г.), чието произведение De Gentilium imaginibus deorum бе илюстрирано с образи от така наречената колода на Таро Мантеня, и анонимният автор на труда Sola-Busca Tarot (ок. 1490 г.), в който той се позовава на алхимията.

През същия период някои от образите на картите Таро, като Луната и Слънцето, са променени въз основа на иконологичните трактати от онова време, образът на Кулата е обогатен с библейско съдържание (разрушаването на Къщата на работата. Виж иконологичното есе „Кулата”), а други са променени, за да съответстват на иконографията от времето на Хермес. Всъщност астралният произход на душата е представен в Карта на звездите, а Anima Mundi, за която Фичино е смятал, че представлява влиянието между човека и Бога, се появява в Световната карта.

ИГРАТА НА КАРТИ ТАРО

Тази игра на карти бе измислена през първото десетилетие на 15-ти век в един от градовете Милано, Болоня или Ферара, а през 16-ти век тя бързо се разпространи в цяла Европа. Първоначално картите Таро (Ludus Triomphorum) са използвани в игри с правила, близки до тези на шаха, и поради оригиналния си характер игрите с тях не са включвани в наредбите срещу хазартните [ d' azzardo ] игри, обнародвани през 15-ти век.

Освен това, благодарение на множеството документи, датиращи от Ренесанса, е известно, че в аристократичните дворове играта на карти Таро е заемала централно място сред сложните забавления, като например създаването на изискани сонети и отговарянето на въпроси от различно естество, свързани с картите, изтеглени от колодата. Друга често срещана практика, която продължава до 19-ти век, е асоциирането на образите от картите Таро с известни хора, композирането на сонети или просто поставянето на мото върху тях във вид на похвала, забавен текст или в сатиричен тон.

През 18-ти век са създадени много карти Таро, чиито образи включват фантастични сцени, вдъхновени от света на животните, историята, митологията и обичаите на различните хора.

Но тъй като играта била хазартна [Gioco d'azzardo, игра на риска] и влечала след себе си последици, в края на 15-ти век Църквата се намесила, за да ограничи разпространението й. След малко повече от сто години от създаването й, християнското значение на Мистичната стълба, на която бил структуриран редът, вече била забравена.

Още в края на 15-ти век анонимен монах проповедник осъдил картите Таро, обявявайки ги за създадени от дявола, и подкрепил твърдението си с аргумента, че за да се извлекат пороците на хората авторът на играта умишлено е използвал свещени образи като този на Папата, Императора, християнските добродетели и дори на Бог.

Освен това, монахът написал „че ако играчът се замисли за значението на картите, той ще избяга. В действителност в четирите бои на картите има разлика. Всъщност това са парите, изтичащи от ръцете на играчите. Това означава несигурност за парите, а вие трябва добре да обмислите преди да започнете да играете при кого, в най-лошият случай, ще отидат парите на тези, които губят. Купите ви показват каква бедност ви очаква, защото лошият играч, на който му липсва храна, ще използва чаша, за да пие. Спатиите също са тук. Дървото е сухо, което предполага суша на Божествена благодат за играча. Ето ги и пиките – те олицетворяват краткотрайния живот на играча, тъй като той ще бъде убит от тях и т.н. Всъщност никой грешник не толкова отчаян колкото комарджията. Когато той губи и не може да получи желаната точка, картата или триумф, той зачерква парите, проклинайки Бог или светците, и хвърля гневно заровете, като си повтаря: „Дали нямаше да е по-добре да ми отсекат ръката” и т.н. Комарджията лесно се ядосва на своя противник, който му се присмива и непрекъснато да го обижда по време на играта и т.н.”. Анонимният проповедник завършва с каноничното изречение „Играчо, отвори очите си или ще свършиш зле”.

Въпреки присъдата на Църквата картите Таро продължават да се разпространяват в такава степен, че в началото на 18-ти век колоди с карти Таро са внесени в Италия от Франция и по-специално от Марсилия; техният дизайн е използван от автори в Ломбардия и Пиемонт за обновяване на собствените им продукти.

След това, под натиска на по-съвременните игри, играта на карти Таро постепенно изчезва. Днес тя се играе само на няколко места в Сицилия, Емилия, Ломбардия, Пиемонт и югоизточна Франция. Междувременно образите на картите Таро стават обект на манипулация и езотерични тълкувания, което кара хората да гледат на тях като на „магически икони”.

КНИГАТА НА TОТ

Картите Таро започват да се използват като магически инструмент в разгара на Просвещението, към края на 18-ти век, с твърденията на известния по това време френски археолог и масон Антоан Курт де Гебелин: „Ако можехме да обявим, че в наши дни е оцелял труд, който съдържа най-чистите учения на египтяните, и който е успял да избегне пламъците в техните библиотеки ..., кой не би бил нетърпелив да почерпи знания от такава скъпоценна и изключителна книга ... Тази книга съществува, а образите на картите Таро са отражение на нейните страници”.

За да обоснове твърденията си, Курт де Гебелин обяснява, че думата „таро” произлиза от египетската дума „та-рош", която означава „Наука за Меркурий” (на гръцки - Хермес; на египетски - Тот). По-късно, с помощта на неизвестен сътрудник, той описал многобройните магически свойства на книгата, която токущо бил открил.

Тези теории са взаимствани от Етейла, чието истинско име е Жан-Франсоа Етейла: „Таро е древна египетска книга, чиито страници съдържат тайната на медицината в световен мащаб, създаването на света и бъдещето на човешката раса. Идеята за нейното създаване се роди през 2170 г. пр.н.е. по време на конференция на 17-те магьосници, председателствана от Хермес Трисмегист. Впоследствие тя бе гравирана на златни листи, които бяха поставени около централния огън на храма на Мемфис. След известни перипетии книгата бе размножена от средновековни гравьори по неточен начин, което напълно изкриви нейния смисъл”.

Ето защо Етейла се обърнал отново към картите Таро, за които смятал, че съществуват в оригиналния си вид: той променил иконографията и нарекъл книгата „Книга на Тот”. Наследството, останало от неоплатонизма и ренесансовия херметизъм, е видно от повторните разработки на Етейла. Всъщност той възпроизвежда етапите на Сътворението през първите осем триумфа, подчертава ролята на Добродетелта, водеща човешката душа към Бога в следващите четири триумфа, а в последните десет триумфа той представя негативните условия, на които са подложени човешките същества. Петдесет и шестте карти с образи са интерпретирани като пророчески изречения, написани за смъртните.

В резултат на тези откровения се засилва интереса към гадаенето на карти. Няколко години по-късно мистичният елемент на картите Таро е преоценен от Елифас Леви. Той изобличава грешките на Етейла и твърди, че 22-те триумфални карти съответстват на 22-те букви от азбуката на иврит.

Той също така обяснява връзката с магията, масонската символика и преди всичко с 22-та пътя на „Кабалисткото дърво на живота” - което на свой ред отразява идентичната структура на човека и Вселената. Следвайки „22-та пътя на Върховното познание” човешката душа може да постигне съзерцание на Божествената светлина.

Теориите на Елифас Леви са прилагани от множество окултни братства, всяко от които създавало ново тесте карти Таро, което следвало свои собствени философски концепции. Според някои от тях трябвало да се работи за създаването на велик „Хуманитарен храм”, чиято цел била създаването на Кралство на Светия Дух, което щяло да се основава на езотерична форма, обща за всички култове; според други картите Таро представлявали етапите в индивидуалния път към мистичното извисяване или психическата екзалтация, която произлизала от магически сили.

КАРТИТЕ ТАРО И ГАДАЕНЕТО НА КАРТИ

Рос Г. Р. Колдуел пише „Фернандо де ла Торе от испанския двор описал около 1450 г. как благодарение на специалния вид карти, които той създал, играчите можели да „предсказват съдбата, да узнаят кой кого обича най-много и кой е най-желан по много различни начини (puédense echar suertes en ellos á quién más ama cada uno, e á quién quiere más et por otras muchas et diversas maneras). Echar suertes означава „да хвърлиш жребий” и е най-широко използвания испански израз за „да предсказваш съдбата”; това е най-ранния период от историята, през който този термин се използва във връзка с играта на карти”.

„Около век и половина по-късно все още няма ясна представа за това как хората са предсказвали съдбата с помощта на картите, но в същото време картите са причислявани към заровете и други методи, подобни на „sortilege”, термин, с който понякога се е обозначавало магьосничеството като цяло, но който по-специално означава „гадаене”. През 1506 г. италианецът Джовани Франческо Пико дела Мирандола включва в една глава срещу гадаенето „образи, изобразени да играят на карти” като един от различните видове sortilege. По-късно, през 1554 г., испанският свещеник Мартин де Азпилкуета описва картите (cartas) като едно от средствата за гадаене, всяко от които грешно. В своите 1632 енциклопедични сборника Para todos exemplos morales, humanos, y divinos Хуан Перес де Монталван (понякога спелуван Монталбан), подобно на Мирандола и Аспиликуета, описва картите като един от методите за гадаене или предсказване на съдбата: „Гадаене, което се извършва със зарове, карти за игра и по други начини”.

Използването на карти за направа на магия е широко разпространена практика през 16-ти и 17-ти век, което принуждава инквизиторските съдилищата да се намесват все по-често, за да я осъдят. През 1586 г. инквизицията във Венеция взе мерки след употребата на карти Таро в ритуал, извършен на олтар; подобни мерки срещу използването на картите Таро с цел магия са взети и в Толедо през 1615 г.

Непряка връзка между картите и гадаенето е открита и в някои италиански и немски гадателски книги, в които играта на карти служи единствено като инструмент за получаване на резултати и комбинации от числа и цифри, а символичната стойност на картите остава напълно чужда. Произведението „Оракулът на Франциско Марколино от Форли”, което се появява във Венеция през 1540 г., е един пример за това.

От останалите документи, написани по това време, се знае, че гадаенето на карти е било широко разпространено. В своя труд Chaos del Tri per uno от 1527 г. Мерлин Кокаи (псевдоним на Теофило Фоленго) пише в литературен жанр за вид гадаене на карти Таро, подобен на този, използван в момента, а от далечната 1538 г. при нас достига от Испания (както историкът Рос Г. Р. Колдуел е подчертал) документ, съставен от Педро Чируело, в който той вмъква между гадаенето със зарове и следващите страници четенето на карти (в този случай са се използвали карти с цифри и фигури) като инструмент на гадаене (A divina por las suertes).

Известно е, че през 17-ти век гадаенето на карти е много широко разпространено в Испания, а през 18-ти век в Болония се появява първия документ, в който е открит списък на карти със съответните им гадателски значения. Още в самото начало на 19-ти век броят на гадателите се увеличава драстично благодарение на шокиращите откровения на Курт де Гебелин, Етейла и окултните братства. Общоизвестно е, че в периода между края на 18-ти век и началото на 19-ти век времената са благоприятни за пророците и гадателите както във Франция, така и в другите държави, благодарение на политическата несигурност и икономическата криза.

Една от най-прочутите гадателки през онова време била мис Ле Норманд, която постигнала значителен успех като обръщала особено внимание на общественото мнение. В книгите си тя твърди, че се е превърнала в довереник на императрица Жозефин и е запозната с произведенията на Марат, Дантон, Робеспиер, Мадам дьо Стал и Талейран. Известна под името Sibylle des Salons, тя била имитирана от десетки гадатели, които се опитвали да си изкарват прехраната от това изкуство, като обявявали себе си за последователи или наследници на прочутата гадателка. Други създавали нови тестета за гадаене на карти въз основа на египетските карти Таро на Етейла или на обикновените френски карти за игра.

През 1850 г. гадаенето на карти Таро и на други видове карти за игра се превърнало в изключително популярна техника за гадаене в цяла Европа, а през същия период повишеният интерес към езотеричните философии осигурили нов импулс за магическите изкуства като цяло и за гадаенето на карти в частност.

През XIX-ти век във Франция, Италия и Германия са отпечатани най-малко сто оригинални тестета за гадаене; в повечето случаи те нямали нищо общо с картите Таро, а по-скоро имали връзка с книгите за тълкуване на сънища или с така наречената „Cabala del Lotto” (система за предсказване на лотарийни номера).

Може да се каже, че гадаенето на карти никога не е излизало от мода, освен по време на война. Днес социолозите търсят причините за това, което те възприемат като завръщане към ирационалността на миналото, а може би е по-уместно тази очевидна „ирационалност” да се тълкува като израз на постоянното желание в историята на запада за „по-висока” сигурност.

Освен това, има един важен художествен елемент, който трябва да бъде взет под внимание. Високо квалифицирани художници и графични дизайнери са отделили внимание на създаването на тестета за гадаене: работата им свидетелства не само за тяхното лично творчество, но и за чувствителността и стила като цяло през периода, в който те са живели.

Авторско право от Андреа Витали